В Париж – обединени срещу врага, у нас – разединени от глупост

Charlie_Paris

Автор: Димитър Петров

 

Париж, 11 януари 2015 година. В 15ч. местно време започва грандиозният Марш на Солидарността – реакция на цивилизацията срещу варварското нападение над редакцията на „Шарли Ебдо“ и последвалите престрелки и заложнически драми. Над 1,5 млн. души (далеч не само френски граждани) участват в шествието, в което се включват и повече от 50 световни лидери – на държави от Европа, Северна Америка, Африка, Близкия изток… По същото време подобни шествия (макар и не толкова многочислени) се провеждат в други градове на Франция, а също и в Брюксел, Берлин, Лондон, Йерусалим… Цивилизованият свят изразява единство и непримиримост към терора на ислямистките фанатици, действащи от името на т.нар. „ислямска държава“.

А у нас вече няколко дни след атаката от 7 януари обществото ни е разделено относно трактовката на събитията. Политици, анализатори, журналисти, „всичколози“ и всякакви „лидери на мнение“ се надговарят и надписват, като всеки върти своята, често пъти изтрита до втръсване плоча. Млацина обаче се усетиха, че за разлика от други случаи, този път политиканстването и споровете на тема „кой е виновен“ и „аз казах ли ви, че…“ са не само излишни, но и противопоказни. Защото от ранния следобед на 7 януари 2015 година сме вече в състояние на война. А по време на война не трябва да се говори, а да се действа.

„Християнство vs. ислям(изъм)“

Още на 7 януари вечерта си позволих да напиша във Фейсбук следното: „Не знам дали разбрахте, но от днес сме вече във война. Само че тази война не е между християнството и исляма. Тя е между цивилизацията, основана на християнството, и варварството, което претендира да бъде изразител на исляма.“

Не от вчера се водят спорове дали днешна Европа е християнска, или не. Мнозина твърдят, че през последните 50-60-70 години Европа е скъсала с християнските си корени. Други смятат, че този процес се е случил най-вече през последните 2-3 десетилетия, визирайки както масираната (основно мюсюлманска) имиграция, така и налагането на мултикултурализма във всичките му проявления (някои от тях подчертано антихристиянски). Тези дни прочетох твърдението, че християнска Европа е умряла още с Вестфалския мир от 1648 година. И днешна Европа е това, което е, не благодарение на християнството, а заради Просвещението и Хуманизма.

Дали съвременна Европа е християнска? Ако се вгледаме в настоящите европейски политически елити, това е доста спорно. Ако обаче се взрем задълбочено в повечето европейски общества, ще видим, че християнството (не само като ценности, но и като активни църковни общности) е доста запазено. Примери за това – колкото щеш. И в самата Франция, и в Германия, Белгия, Ирландия, Испания, Полша, Унгария, Румъния, Грузия, Украйна, Молдова… По-важното обаче е друго.

Вярно е, че Просвещението и Хуманизма дават силен тласък на процесите, благодарение на които Европа днес се радва на демокрация, свобода и защита на човешките права. Но от друга страна, самите те (Просвещението и Хуманизма) са продукт на християнството. Те се случват в и благодарение на християнската цивилизация. Добре е да се помни, че образованието и науката в Европа не започват по време на Ренесанса или Просвещението, а водят своето начало от „мрачното Средновековие“ (достатъчно е да се види кога са основани първите европейски Университети). А що се отнася до Хуманизма – ами има ли по-голямо човеколюбие от посланието на Исус Христос „Обичай ближния си“?

Дори да приемем, че Европа днес е по-малко християнска в сравнение с преди 400 години, то европейските ценности (демокрация, свобода, индивидуални права, върховенство на закона и т.н.) несъмнено са християнски ценности. Независимо дали от тях се ползват християни, мюсюлмани, юдеи, будисти, хиндуисти, атеисти или някакви други. Защото всички значими документи, гарантиращи човешките права (от Магна Харта, през американската Декларация на независимостта, Женевската и Хагската конвенции до Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН) не само че стъпват върху християнското наследство, но самите те са изработени и приети от християни (последният споменат – и от представители на други религии). Интересно, защо нищо от това не се случва в ислямския свят? Защо ислямът няма своето Просвещение и своя Хуманизъм?

Не смея да коментирам дали ислямът е „кротка“ или „агресивна“ религия – просто не притежавам такива задълбочени познания. Това, което е видно обаче, е че мюсюлманите в Европа са тежко разделени. На такива, които приемат и споделят европейските (по същество, християнски) ценности, а от своя страна Европа им позволява свободно да изповядват религията си. И на такива, за които нашите ценности не важат и са готови да удавят Европа в кръв, крещейки „Аллах акбар“.

Първите са искрено отвратени от клането в редакцията на „Шарли Ебдо“. Вторите само чакат удобен момент, за да извършат други подобни (или дори още по-ужасяващи) зверства. И да умрат като мъченици, очаквайки, че ще отидат в Рая, където според тях ги чакат 70 девственици. (Защо са им нужни точно 70 и защо девственици, лично аз не мога да разбера, но де да беше това проблема.)

Първите са мюсюлмани. Вторите са просто варвари. С които нашата цивилизация е длъжна да се справи.

„Аз (не) съм Шарли“

Наглата атака срещу френското сатирично издание роди реакция на съпричастност – Je suis Charlie (Аз съм Шарли). Поддръжниците на инициативата се обявиха срещу погазването на свободата на словото (изданието е известно с отпечатването на редица карикатури, осмиващи исляма, но не само).

В същото време, други хора, не по-малко възмутени от масовото убийство, отказаха да бъдат Шарли. Защото не споделят разбирането, че с такова интимно нещо като вярата, е уместно да се правят шеги. (Има и трета група, но за нея по-нататък).

Карикатурите на „Шарли Ебдо“ се приемат нееднозначно в нашите западни общества. За едни това е напредничаво и смело, за други – проява на лош вкус и публицистична чалга (защото карикатурите не са журналистика, а публицистика), за трети – пряка обида. Това, което ни обединява е, че никой от нас не си и помисля да разстрелва хора, защото не му харесват нечии творби. Часове преди нападението у нас духовете бяха разбунени от една статия, посветена на Богоявленската  традиция да се скача в ледената вода, за да се хване кръста. Статията беше обидна за много хора (включително и за мен). Но никой не тръгна да отговаря с „Калашников“.

Свободата на словото е безспорна ценност. Но по-важно дори от нея е правото на Живот. А 12 човешки живота (впоследствие общо 17) бяха отнети като резултат от нападението и последвалите събития. Това е най-тъжното.

Когато правото на Живот бъде оспорено, всички други права и свободи увисват във въздуха. Включително и свободата на словото (или в случая с „Шарли Ебдо“ – на изразяването).

Не е задължително да си Шарли, за да си съпричастен с мъката на близките на загиналите. Така че, je ne suis pas Charlie – je suis Dimitar! (В много по-голяма степен се идентифицирам с Ахмед Мерабе – полицаят от арабски произход, който загина по време на нападението.) Но Dimitar е твърдо убеден, че разстрелването на журналисти (дори и да не е винаги съгласен с тях) е директна провокация срещу устоите на нашата цивилизация! И не остава равнодушен!

„Французите си го получиха от толкова толерастия“

Подобно словесно безумие, написано докато още не е изсъхнала кръвта на загиналите, е… (тук ще се самоцензурирам, от добро възпитание). А и достатъчно хора реагираха преди мен. Това, което продължава да убягва обаче, е че в него, освен човеконенавист, се съдържа и голяма доза глупост. По простата причина, че някой изобщо в такъв момент прави разлика между „французи“ (преките жертви) и „други“.

Всъщност, няма никакво значение дали стрелбата е в редакцията на „Шарли Ебдо“, или на две преки от дома/офиса ви. (Междувременно, в Германия бе опожарена редакция, а в Белгия офис на медия бе затворен заради бомбена заплаха.)  Онези с калашниците не правят разлика между французи и българи. Не правят разлика и между нашите мнения по темата.

Докато ние продължаваме да се дърляме едни-други, „онези“ искат да ни избиват без значение дали сме социалисти, либерали, националисти, консерватори или имаме някакво друго мнение. И не само, че искат, ами вече го правят. За тях всички сме неверници, и ако не приемем тяхното тълкуване на Корана, главите ни заедно ще се търкалят по асфалта. Ако междувременно не се обединим срещу общия враг.

Къде сме ние?

Докато световните лидери се обединяват, ние все още се „хапем“ по между си. Забелязвам, че все повече си пробива път тезата „къде бяхте, когато НАТО удари сръбската телевизия и загинаха 15 журналисти“. Това „къде бяхте“ ми е любимо още от юни 2013-а насам, но мисля, че е крайно време да се направи следното уточнение. Когато си журналист, анализатор или „активен гражданин“, можеш да търсиш сметка на политиците за техните действия или бездействия. Не можеш обаче да търсиш сметка на други граждани, които изразяват или не някаква позиция. Затова никой от участвалите в Марша на Солидарността в Париж, както и никой от оставилите цветя и свещи пред посолството на Република Франция в София, не е длъжен да ви се отчита къде е бил, когато… (можете да си го довършите сами). А конкретно за сръбската телевизия, искам да напомня, че впоследствие самите сърби масово правеха своеобразно „заглушаване“ на нейната новинарска емисия, като всяка вечер в 19.30ч. (когато започваха централните новини) излизаха на балкони и прозорци и започваха да вдигат шум в знак на протест срещу лъжите и манипулациите, които тя бълваше.

Другата популярна теза е, че на 7 януари в Европа (и в частност във Франция) мултикултурният модел се срина. Не, дами и господа, мултикултурният модел се срина много по-рано (Ангела Меркел, Никола Саркози и Дейвид Камерън го констатираха преди повече от 4 години). Новината е, че времето за спорове на тема „кой е виновен за възхода на ислямския екстремизъм“ (с дежурни отговори „империалистите от САЩ“, „прогнилия Запад“ и „еврогейските ценности“) приключи. Сега е време за действие.

Като за начало е изключително важно да бъде гарантирана в максимална степен сигурността на територията на страната ни. А впоследствие, трябва да помислим как най-ефективно да дадем своя принос в общите действия по ликвидиране на онова раково образувание, наричащо себе си „ислямска държава“.

Това, че Франция (за разлика от САЩ след 9/11) не се позовава на чл.5 от Договора за НАТО, не означава, че няма да има „коалиция на желаещите“ срещу ИД. Досега нямаше общи действия, защото всеки чакаше другия да свърши мръсната работа. Вече обаче няма накъде…

Терористите от 7 януари бяха ликвидирани, но това далеч не е края. Не е достатъчно да бъдат обезвредени „спящите клетки“ в Европа. Злото трябва да бъде ударено в сърцевината си – на територията, която в момента е под контрола на „ислямска държава“. Убеден съм, че световните лидери вече си дават сметка за това. А ако не – черната хроника ще продължи… 17 убити в Париж, 2000 убити в Нигерия (от „Боко Харам“), неясно по колко на ден убити в Ирак и Сирия… И ще става все по-зловещо.

Преди нападението над „Шарли Ебдо“ в България се дискутираше трябва ли да бъдат пратени 500 военнослужещи на границата с Турция. Това вече не е на дневен ред. Сега трябва да имаме готовност да изпратим 5 000 военнослужещи срещу ИД.

Вече няма значение кой е виновен, за да се стигне дотук. Време е да се задейства инстинкта за самосъхранение – и на България, и на Европа. Днес. Утре ще бъде много по-трудно. Вдругиден – безвъзвратно късно.

Искаме или не, войната вече дойде. А във време на война, разединението е глупост. Самоубийствена глупост.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: