Религията в Китай: пукнатини по атеистичната фасада

Chinachrist

Бързото разпространение на християнството налага властите да преосмислят мястото на религията

 

 

Крайбрежният китайски град Уенжу понякога е наричан китайският Йерусалим. Заобиколен от планини и далеч от столицата Пекин, той се е превърнал в убежище на религията, към която китайските комунистически лидери гледат с недоверие – християнството. В повечето градове, сравними с него по големина – населението му е около 9 млн. души – няма повече от десетина видими християнски сгради. А доскоро по покривите на Уенжу можеха да се видят стотици кръстове.

Тази година обаче над 230 от тях бяха обявени за „незаконни” и премахнати. Пуснати в интернет видеоматериали показваха тълпи от енориаши, опитващи се да защитят с телата си своите храмове. Десетки бяха ранени. Други репортажи показаха плачещи вярващи, които пеят химни, докато големите червени кръстове бяха сваляни от сградите. През април една от най-големите църкви в Уенжу беше напълно разрушена. Властите в града не се притесняват от съчетанието между свободния капитализъм и идеологията на Комунистическата партия, но продължават да приемат тази религия и нейните символи за нещо опасно за атеистичните догми на партията.

Християните в Китай отдавна са обект на преследване. По времето на Мао Дзедун правото на свободно изповедание беше записано в новата комунистическа конституция (основно за да успокои мюсюлманите и тибетските будисти от западната част от страната). Въпреки това вероятно около половин милион християни са тормозени до смърт през тази епоха, а други десетки хиляди са били изпратени в трудови лагери. След смъртта на Мао през 1976 г. партията постепенно започна да допуска по-голяма религиозна свобода. Повечето църкви в Уенжу са от т.нар. „Тройно самостойни”, каквито има повече от 57 000 из цялата страна. Според официалния жаргон това означава, че те са самофинансирани, самоуправлявани и самообучавани (т.е. затворени за външни влияния). Те декларират лоялност към китайската държава и са регистрирани от правителството. Въпреки това много от тези църкви явно не се радват на благоразположението на властите, а и немалко християни, оцелели по време на преследването на Мао, както и много други отказват да се присъединят към тези църкви и продължават да се събират в нерегистрирани „домашни църкви”, които партията от години се опитва да ограничи.

Християнството трудно се поддава на контрол в Китай, а с времето това става дори още по-трудно. То се разпространява бързо и вече навлиза дори в редиците на партията. Разграничението между домашните и официалните църкви постепенно изчезва, а християните започват да излизат от скривалищата си в търсене на по-активна обществена роля. Комунистическата партия трябва да търси нови начини, по които да отговори на това предизвикателство. Заговори се дори, че партията, която е най-голямата атеистична организация в света, може да последва своите сестрински партии във Виетнам и Куба и да допусне нейните членове да приемат догма, която е раз- лична – и по-висша – от тази на Маркс.

Всяка промяна в мисленето на властите по този въпрос ще бъде показателна за начина, по който Китай се отнася към вътрешните предизвикателства – от сепаратистките бунтове сред тибетските будисти и уйгурите мюсюлмани до неправителствените организации и „гражданското общество” – местни организации, често с религиозно участие, които въпреки подозренията на партията също бързо се развиват.

Уверени в числата

В целия Китай се наблюдава ръст на религията, особено сред етническото население хан, което съставлява 90% от общото население. Пътниците във влакове- те-стрела виждат навсякъде нови църкви и храмове. Будизмът, установен много преди появата на християнството в Китай, също бележи ръст като фолклорна религия – много повече китайци започват да извършват поклонения в будистките светилища в търсене на духовна утеха. Това тревожи местните власти, за които религията не е само „опиум за народите”, както е смятал Маркс, а и опасно отклонение от лоялността към партията и държавата. Християнството често е свързвано със западния империализъм от XIX в., затова и отношението на партията към християните е пример за това как партията се отнася към новите предизвикателства.

Дори броят на християните в Китай е трудно да бъде изчислен. Официалните статистики се опитват да намалят числата, като пренебрегват много хора, обединени в домашните църкви. Обратно, групите извън Китай често се опитват да ги преувеличат. Предполага се, че през 1949 г., когато партията идва на власт, в Китай е имало 3 млн. католици и 1 млн. протестанти. Сега властите признават за съществуването на между 23 и 40 млн. християни. През 2010 г. американският статистически център „Пю” изчисли, че в страната живеят около 58 млн. протестанти и 9 млн. католици. Много са експертите – както китайски, така и чужди, които споделят мнението, че християните вече са повече от членовете на Комунистическата партия, които наброяват 87 млн. По-голямата част от тях са евангелски протестанти.

Още по-трудно е да се оцени ръстът на християнството. Янг Фенганг от Университета „Пардю” в щата Индиана твърди, че след 1980 г. християните в Китай нарастват всяка година средно с 10%. Според него, ако настоящите тенденции се запазят, през 2030 г. християните ще наброяват около 250 милиона, което ще превърне Китай в най-многолюдната християнска страна. Г-н Янг сравнява ръста на християнството в Китай с този през IV век в Римската империя, непосредствено преди обръщането на император Константин, открило пътя за утвърждаването на християнството в религия на империята.

През 80-те години християнството е растяло повече в провинцията, стимулирано от колапса на здравната система по места в съчетание с вярата, че християнството може да лекува. Но през последните години този ръст вече е видим и в градовете. Появява се ново поколение от образовани градски християни. Герда Вайландер от Университета на Уестминстър в книгата си Християнски ценности в комунистически Китай казва, че християнството е привлекателно за китайците, защото днес, когато вярата в марксизма отслабва, християнството предлага завършена морална система с трансцендентен източник. Хората намират тази сигурност за привлекателна, добавя тя, особено в епоха на дълбоки социални промени.

Има и китайци, които съзират в християнството корените на силата на Запада. В него те виждат източника на социалната справедливост, гражданското общество и върховенството на закона, все неща, които биха искали да видят и в Китай. Много от новите неправителствени организации са ръководени от християни или будисти. Расте броят на християните сред лекарите и учените. Из цял Китай вече съществуват над 2000 християнски училища, много от които все още малки и незаконни. (… )

Неочаквани ползи

Властите отговорят на този феномен по различни начини. На места като Уенжу те решиха да потиснат християните. Религиозната политика често е оставена в ръцете на местните власти. Според някои твърдият подход се дължи на желанието на местните власти да докажат лоялността си към централното ръководство. Г-н Янг цитира слуховете в Уенжу, че причина за кампанията е било желанието на местните лидери да спечелят благоволението на президента Си Дзинпин.

Според американската група за подкрепа China Aid през миналата година повече от 7400 китайски християни са станали обект на преследване. Те са подлагани и на редица други по-малко видими дискриминационни действия. Но 7400 души съставляват едва 0,01% от всички китайски християни. Дори и това число да е по-високо, през този век „преследването видимо вече не е норма”, отбелязва Брент Фултън от China Source, християнска група в Хонгконг.

Причината е, че много от официалните лица виждат и предимства в ръста на християните. В Уенжу има богати бизнесмени, приели вярата – наричани „бизнес християни” – които са построили големи църкви в града. Един от тях организира вечерни срещи, на които делови мъже и жени обсъждат „библейските” начини за правене на пари. Други формират групи за поощряване на честния бизнес, плащане на данъци и подкрепа за бедните. Рядко в Китай ще се намери официално лице, което ще отхвърли такива инвеститори.

В други области местните ръководители дори подкрепят или поне си затварят очите за този ръст заради убеждението, че християните са добри граждани. Активността на християните в общностите е оценявана като фактор, който подкрепя стабилността. В някои големи градове местното правителство дори финансира изграждането на такива „Тройно самостойни” църкви – като църквата Чонги в Ханджоу, която събира до 5000 души. Пасторите от тези църкви започват да говорят с лидерите на домашните църкви, както и обратното – лидерите на домашните църкви (често правилно) престават да възприемат официалните църкви като изразители на партийната политика.

В последните години страховете на партията бяха изместени от стремежа за осигуряване на стабилност и запазване на партийния монопол върху властта. Ако работата с църквите спомага за постигането на тези цели, те са готови на сътрудничество въпреки подозренията, че по този начин насърчават алтернативен източник на власт. През 2000 г. Дзян Дзъмин, тогава лидер на партията и калиграф, рисуващ по будистките храмове, каза в официална реч, че религията вероятно ще продължи да съществува, когато концепциите за класа и държава вече са изчезнали.

Партията все повече се нуждае от вярващите. Тя трябва да осигурява ефективни социални грижи, а християнските и будистките групи имат и желанието, и способността да помогнат. От 2003 г. насам религиозните групи в Хонгконг на няколко пъти са получавали искане от официални правителствени лица в Китай да окажат помощ във формирането на неправителствени и благотворителни организации. В епохата на хедонизъм и корупция безкористният активизъм повишава репутацията на църквите – най-малкото защото по този начин те убеждават режима, че не целят неговото сваляне. По-сложно е положението на Католическата църква – много официални лица продължават да виждат в подчинението на Рим знак за предателство.

Герда Вайландер се отнася скептично към очакването християнското паство да продължи да расте с 10% годишно. Но тя признава, че партията вече обръща по-голямо внимание на нарастващата религиозност на обикновените хора. На някои места това води до промяна в отношението и в официалната риторика (в същото време политиката към тибетските будисти и уйгурските мюсюлмани остава непроменена, тъй като тяхната религия е оценявана като заплаха за териториалната цялост на страната). През май миналата година главата на Руската православна църква беше посрещнат от Си Дзинпин, с което той стана първият религиозен лидер от такъв ранг, срещнал се китайски партиен лидер.

Време е всички добри хора…

Когато през 2001 г. Комунистическата партия отвори редиците си за предприемачи, се чуха и гласове, които предложиха вярващите също да бъдат приети. Пан Ю, либерално настроен служител, написа дори статия, озаглавена „Религиозните възгледи на Комунистическата партия трябва да влязат в крак с времето“. Тези настроения бяха повлияни от решението на Комунистическата партия на Виетнам от 1990 г. вярващите да бъдат допуснати в партията. Това решение не само не предизвика проблеми, а може би дори подпомогна стабилизирането на Виетнам след изпълненото с проблеми близко минало. В Китай обаче идеята на г-н Пан беше отхвърлена.

В една статия от 2004 г. се казваше, че между 3 и 4 милиона партийни членове са приели християнството. Но въпреки това партията продължава да не е съгласна да ги приеме официално. Тези страхове вероятно ще бъдат подсилени от скорошните продемократични протести в Хонконг, сред организаторите на които имаше и християни. Опасенията на режима са свързани и с това, че ръстът на домашните църкви може да предизвика и ръст на квазихристиянските култове, които след това – подобно на забраненото движение „Фалунг Гонг” – е възможно да се политизират и да се превърнат в антикомунистически. Страховете на партията от подобни култове се коренят в историята. Въстанието Тайпин от средата на XIX век, водено от човек, обявил се за брат на Иисус, става причина за над 20 милиона жертви.

Но има представители на властите, които се опитват да въведат диференцирано отношение към различните църкви. Това може да се види в Пекин, където около 2005 г. две големи домашни църкви започнаха да наемат пространства в офис сгради за своите неделни служби. Най-голямата от тях, църквата Шоууанг, е ръководена от Дзин Тианмин, възпитаник на елитния пекински университет „Цингуа”. В нея се вляха множество интелектуалци от университетското градче. Имаше неделни служби, посещавани от около 1000 души. Енориашите можеха да свалят проповедите от уебсайта на църквата. А г-н Дзин стана известен с борбата си за повече религиозна свобода. Той се опита да регистрира Шоууанг като законна, но независима организация, която се намира извън контрола на официалната църква, но молбата му беше отхвърлена. През 2009 г., непосредствено преди посещението на американския президент Барак Обама, правителството принуди собственика на сградата да прекрати договора за наем. Тогава г-н Дзин изведе конгрегацията си в близкия парк, където те служиха в снега. Тогава той и другите лидери на църквата бяха поставени под домашен арест, а много от енориашите задържани. Те бяха прекосили политическата червена линия.

Различна е историята на една църква в другия край на Пекин. В една офис сграда, недалеч от третото околовръстно шосе, се събира една друга нерегистрирана организация, известна като църквата на Цион, чийто пастор Ин Мингри е възпитаник на Пекинския университет. Подобно на Шоууанг, Цион също наема целия етаж на тази сграда, има книжарница и кафене, в които предлага членски карти на посетителите. Основната зала може да събере 400 души. Тя изглежда напълно като църква в крайградска Америка. Пасторите на Цион изнасят също толкова безкомпромисни евангелски проповеди, но църквата остава отворена, защото подхожда по-внимателно към чувствителните въпроси.

Пасторите от тези две църкви (както и лидерът на най-голямата шанхайска домашна църква, преди и тя, подобно на Шоууанг, да бъде закрита през 2010 г.) са част от наброяващото 2,3 милиона души корейско малцинство в Китай, за които християнизацията на Корея е модел, който може да бъде следван и в Китай. И двамата пастори са свидетели и участници в протестите на Тянанмън от 1989 г., смазването на които ги кара да се разочароват от партията и да се обърнат в християнството. И все пак властите в Пекин, поне засега, смятат, че могат да съжителстват с поне една от тях.

И стават по-смели

Междувременно се увеличават и актовете на неподчинение. На една служителка на средно ниво в голям град наскоро и било обяснено, че християнската и вяра, добре известна в нейната служба, противоречи на членството и в партията, поради което и било препоръчано да се откаже от вярата си. Тя вежливо отговорила на своите началници, че не може да направи това и че религиозната свобода е защитавана от конституцията на страната. Тя не била уволнена, но била из-пратена на изправителен курс в партийна школа. Сега тя е върната на работа и казва, че колегите и често идват при нея, за да искат да се помоли за тях.

Наред с това християните стават все по-социално (а понякога и политически) ангажирани. Уанг И е бивш професор по право и активен блогър, приел християнството през 2005 г. Следващата година той става един от тримата членове на домашни църкви, които се срещнаха с президента Джордж У. Буш в Белия дом. Сега г-н Уанг е пастор в домашната църква „Ранен дъжд“ в югозападния град Ченгду. На 1 юни тази година, на Международния ден на детето, той и членове на неговата конгрегация бяха задържани заради разпространяваните от тях листовки срещу китайската политика за едно дете, водеща до принудителни аборти.

През 2013 г. група от китайски интелектуалци организираха в Оксфорд конференция, която за пръв път събра на едно място представители на Новата левица, които искат да запазят някои от егалитарните страни на маоизма, неоконфуциани, които искат да поощрят изучаването на китайската традиционна философска мисъл, и новите либерали – представители на класическите икономически и политически либерали. За пръв път на конференцията бяха поканени и християнски интелектуалци. Събранието прие документ, озаглавен Оксфордския консенсус, в който се акцентираше, че в центъра на китайската нация трябва да стои народът, а не държавата, че културата трябва да бъде плуралистична, а Китай да следва миролюбива политика към другите страни. Документът не беше изцяло в християнски дух, но е показателно, че християнските интелектуалци бяха част от него. Информация за срещата излезе във влиятелния китайски вестник Южен народ, а повечето от участниците в нея продължават да живеят свободно, макар и предпазливо, в Китай.

Но те добре знаят, че парадоксът се състои в това, че религиозната свобода, ако бъде приета, е възможно да навреди на християнската църква по два начина. Църквата може да стане институционализирана, богата и следователно корумпирана, както се случило в Рим през Средновековието и което отчасти вече се случва в бизнес църквите в Уенжу. Както и обратно – една църква, която дълго време е оцелявала и дори е била подсилвана от репресиите, може да пострада в общество, доминирано от климата на толерантност. Както се изрази един от лидерите на домашна църква в Пекин, намеквайки за ерозията на християнството в Западна Европа: „Ако получим пълна религиозна свобода, с Църквата ще бъде свършено“.

 

Сп. Икономист, 1 ноември 2014 г. (с незначителни съкращения)

Превод от английски: Момчил Методиев

 

Източник: „Християнство и култура

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: