Партийните лидери – заплаха за националната сигурност

populist1

Това, че политиците и в частност партийните лидери, които са именно онези фронтменове на партиите си, чиято задача е да се блещят вдъхновено по площади и телевизионни предавания и да скандират предварително стъкмени лозунги, са заплаха за националната сигурност, едва ли е разтърсващо откритие. Че кой друг би могъл да застраши сигурността на една нация, освен нейният „елит“! Новото е, че подобно убеждение за първи път се прокрадва в официален правителствен документ.

В доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на България през 2014, публикуван от военното министерство, се казва буквално следното: „В тази връзка, безпокойство предизвикват опитите за манипулиране на общественото мнение чрез дезинформация, пропагандни кампании, медийна манипулация, използване на социалните мрежи за дезинформация, опити на популистки партийни лидери за манипулиране на групи избиратели и за предизвикване на объркване сред населението и др.“ Връзката, която се споменава, е т.нар. „хибридна война“, която била „качествено ново предизвикателство пред сигурността“ и представлявала дяволски коктейл между войната, която познаваме от филмите (вкл. и съветските), и неконвенционални средства като тероризъм, партизански действия, икономически натиск, енергийна зависимост и кибератаки.

Пропагандата като оръжие за водене на военни действия не е открита днес. Принципът е запазен, средствата са други. Докато през WW2 самолети разпръскваха листовки над окопите, днес „будни граждани“ изливат в социалните мрежи своите „автентични“ и „искрени“ позиции, а политиците притежават собствени медии или пък медиите притежават собствени политици. Днес войната не е за имуществото на хората, нито за тяхната територия, а за душите, мислите и сърцата им.

Освен че партийните лидери със своята продажност и обсебеност от властта застрашават националната сигурност, този забележителен правителствен документ признава и друго важно нещо: интернет, социалните мрежи вече не са територия на свободното слово, а бутафорна сцена или, по-точно казано, голям и осран от слонове и мечки цирков манеж, по който дефилира клоунадата на рафинираната пропаганда. За тези, които са разбрали това, видели са очевидното, остава само погнусата. За другите, които поради доверчивост или друго функционално разстройство приемат всичко написано за истина, остават последиците от лъжата.

За съжаление, на лов за човешки души и сърца са излезли не само „троловете“ от социалните мрежи. „Троловете“ са едва редниците в тази войска. Тук са и PR специалистите, които фактурират възнаграждения от името на своите агенции и измислят умни планове как да се повлияе над човешките умове със средствата на словото. Тук са и именитите „учени“ и журналисти, които с имената си подписват текстове, в които не вярват, пък и не им пука особено, защото са „професионалисти“ и работят по поръчка (а често и с материали) на клиента. Тук са и медиите, чиито собственици определят политиката на изданията си спрямо политиката на партньорите си. Тук най-накрая са и онези партийни лидери, за които стана дума в началото и които присъстват в политиката, само за да проституират идеологически и да продават умовете на хората, които са повярвали в тях или им се ще да повярват в отчаянието да намерят себе си.

Битката за душите и сърцата се води с две основни средства. Те не са телевизията и интернет. Нито са парите и политическата власт. Даже не са тайните служби и насилието. Двете средства, с които се води битката за душите и сърцата, са присвояването и противопоставянето.

Партийните лидери, за които предупреждава Министерство на отбраната, много обичат да присвояват не само тленни и преходни материални блага, но и идеи. Най-много обичат да присвояват идеи, които не са техни убеждения. Модерно е да развяват над главите си знамето на патриотизма. Как да не тръгнеш след политик, който обича Родината, както я обичаш и самият ти, както я обича всеки нормален и свестен човек! Такива обаче се познават лесно, най-вече по тяхната готовност да жертват Родината за себе си вместо себе си за Родината. Да обичаш България за тях означава да мразиш някого другиго. За тях любовта е вид омраза.

Присвояват си и християнството. Не защото със свободна воля търсят Бога или пък защото преливат от милост и състрадание към ближния. Присвояват си го, защото някой техен поръчител е решил да го включи в списъка с идеологическите си инструменти. Обвиняват в безбожие кротки християни и се пишат пò светци от папата.

Присвояват си либерализма, макар че свободата е последното нещо, което предлагат на избирателите си. Изпитват панически страх от свободната и честна конкуренция, а толерантността им е органично чужда.

Присвояват си консерватизма, макар че не зачитат континуитета – вярват, че светът започва и свършва с тях. Съмнението в собствената непогрешимост им е чуждо и уважават частната собственост единствено тогава, когато е тяхна лична.

Те не са идеалисти. Не вярват в нито една от идеите, които присвояват. За тях тези идеи са като камуфлажно облекло, което ще им помогне да се промъкнат през калта максимално близо до плячката.

Освен присвояването, другото средство в битката за душите и сърцата е противопоставянето. Политическите лидери, които според МО са заплаха за националната сигурност, са от онези хора, чието съзнание е болезнено раздвоено. За тях всяко нещо на този свят, включително и самият свят като цяло, е разделено от омраза. За тях хората са наши и чужди, приятели и врагове, пролетарии и буржоа, цесекари и левскари, либерали и консерватори, евразийци и европейци, русофили и русофоби, народ и политици и т.н. Тоест, те са от хората, които се чувстват по-добре в свят, който се управлява не от разума и спокойствието, а от страха и омразата. Вероятно затова са и толкова опасни за националната сигурност.

Омразата и страхът са конкретните резултати от тяхната дейност. Омразата отравя човешката душа, а страхът я оскотява. Булгаков смята, че страхът е сред най-големите човешки пороци. Единствената приемлива форма на страха е опасението да не оскърбиш някого, когото обичаш.

Моля да ме извините, ако съм бил малко апокалиптичен, но все пак е Велики четвъртък– денят на Тайната вечеря.

За в. “Труд

Търсене

Подкрепете ни

Facebook