9 май до обед

veterani

Един от най-големите проблеми на съвременната историческа мисъл е необходимостта да се обясни защо повече от половин век след края на Втората световна война руските мутри карат мерцедеси, докато германските мутри не карат москвичи. От този проблем произтичат и нестихващите исторически дебати около Войната, които колкото по-исторически стават, толкова повече се отдалечават от истината. Историята за Войната или поне нейната популярна версия, която се тиражира в медиите, масовата литература и киното, заприличва все повече на фолклор, на юнашка приказка с „добри“ и „лоши“. И ако е останала все още някаква интрига, тя се върти единствено около спора кои са добрите и кои са лошите. За разлика от стотиците други войни, които познаваме, тази е по-особена, може би защото е последна от вида и мащаба си и може би защото е свързана с най-много догмати.

Един от най-важните догмати, толкова важен, че се скача до тавана, ако някой му посегне, е този за Вермахта и Червената армия. Вермахтът е зъл, Червената армия е добра. Германският войник е чудовище, изчадие адово, докато съветският войник е ангелоподобен букет от всички познати на етиката добродетели. Жалко, че не можем да бъдем така категорични например за Вавилонско-Египетската война от 605 г. пр. Хр и не можем да кажем кои са „добрите“ и кои са „лошите“ в битката при Каркемиш. Както не можем и да кажем англичаните ли са добрите или французите през Стогодишната война, поради което днес не знаем какво да честваме.

Всъщност нито войниците са толкова различни, нито офицерите, нито армиите. Не са много различни даже и държавите, които изпращат армиите да се бият една срещу друга. По онова време и Германия, и Русия се управляват от безбожни режими – единият социалистически (Германска работническа националсоциалистическа партия), а другият комунистически (Всесъюзна комунистическа партия (болшевики)). Има само известни идеологически нюанси. Националсоциалистите казват, че най-важна е расата и че всички – и работници, и работодатели, и чиновници, и банкери – трябва да се съюзят в рамките на германската нацията срещу останалите нации, докато болшевиките твърдят, че всички пролетарии (нискоквалифицирани наемни работници) по света трябва да се съюзят в рамките на своята класа срещу всички останали класи – капиталисти, интелигенция и т.н. Иначе общата между двата режима омраза към Другия остава неизменна.

Всъщност, в сблъсъка между Нацистка Германия и Болшевишка Русия (който далеч не изчерпва всички сложни противопоставяния на Втората световна война) е сблъсък между две твърде подобни една на друга сили, с подобни исторически интереси и подобни имперски амбиции. Просто днес от нас се иска да кажем: „Ето тези тук са добрите, а онези там са лошите“. А истината е, че единствената съществена разлика между тези две страни е като разликата между страните във всяка война – едната я спечелва, а другата я изгубва.

Но ще ни кажат: „Ама лошите са лоши, защото нападат, а добрите са добри, защото бранят отечеството си (откъдето и „Отечествена война“)“. Да, но това „отечество“ е империя от много други отечества, анексирани по различно време през годините. Последните няколко отечества са анексирани даже през въпросната война, за която става дума (1940), но преди Германия да нападне СССР, и това са Карело-финската, Молдавската, Латвийската, Литовската и Естонската републики. Горе-долу толкова отечества анексира и Германия за същия период.

Но ще ни кажат още: „Ама, чакайте! Добрите са повече. Не е само Русия. Тава са същото така Съединените щати (бъдещата люлка на световния империализъм и родина на кемтрейлсите) и почти всички страни от бъдещия Еврогейски (пардон, Европейски) съюз“. Да, ама не само добрите, но и лошите са повече. Не е само Германия. Това са Италия, Япония, Тайланд, Ирак, България, Румъния, Словакия, Хърватска, Унгария, та даже за кратко и Югославия, но там се поправят. Войната е нещо много по-голямо и победата в нея далеч не е само победата на Русия над Германия или, ако трябва да бъдем съвсем точни – над части от Германия.

Но ако Русия не е победила сама Германия и ако не е победила цялата Германия, то не е ли по-добре да не празнува „Ден на победата“, а „Половин ден на победата“, да речем на 9 май до обед?

И защо парадът в Москва по случай този ден или половин ден трябва да е събитие от международно значение? Защо от няколко месеца насам ходим с тефтер в ръка и броим кой ще ходи и кой няма да ходи на парада?

Защото честването на победата на Русия във Войната има толкова общо с Войната, колкото честванията на Деня на Слънцето (рождения ден на Ким Ир-сен) в Северна Корея има нещо общо със Слънцето. Единствената цел на ежегодните паради в Москва е да покажат, че режимът е все още жив и боеспособен и да се направи равносметка кой го одобрява и кой не го одобрява с присъствието си. От тази гледна точка, равносметката днес очевидно ще бъде тъжна и поучителна.

Защо е толкова важно за руския режим да покаже на света, че е жив и боеспособен и защо трябва да го прави, смешно надувайки мускули като някой анаболен културист-сваляч на плажа? Защото Русия отново е на път да остане сама на границата между цивилизования свят и степта, колкото и различни да изглеждат тези два свята днес. Нито европеец с европейците, нито азиатец с азиатците, като уплашено и изгубено дете тя вика на Европа: „Европо! Забрави ли, че аз те спасих от злото на Германия?“, а в това време Германия и Франция (или иначе казано – Свещената Римска империя и Франкската империя – класическото ядро на Европа), най-сетне стиснали ръцете, се готвят да търгуват свободно със Съединените щати, които не спират да добиват ужасния си шистов газ.

Голямата руска болка е, че рухва вековната мечта Русия да бъде Трети Рим – мечта с много по-голяма идеологическа стойност за организаторите на московските паради даже от марксизма-ленинизма. Мечта, родила се от печалното падане на Константинопол през 1453, с което се овакантява мястото на водач на цивилизования свят. Тази мечта за Константинопол (тровила сърцата и на нашите царе, впрочем) определя съвременната руска политика и особено Кримските ѝ войните с Османската империя, които исторически засягат и нас. А както виждаме, въгленът на Крим тлее и днес.

Днес обаче Римската империя, този безспорен връх на човешката цивилизация и политическа мисъл, е на път да се възроди не на изток, върху византийското наследство, а близо до класическата си люлка – Западна Европа – от „фашистка“ Италия, „нацистка“ Германия, просветена Франция и монархическа Англия. Съвременната Римска империя, включително и с досадната си бюрокрация, е Европейският съюз и ние, българите, отново сме нейни граждани, както са били траките по времето на Каракала. За нас това не е особено прекрасно, но е такова, каквото е. Е, хубаво щеше да е, ако Цар Симеон I или пък Цар Фердинанд I беше успял да влезе в Константинопол, но в историята няма „ако беше, щеше“.

Що се отнася до Русия, тя, пропуснала да се нареди сред държавите от новата Европейска империя, вероятно ще бъде нейна държава-федерат и източник на суровини, но не и на технологии. И никакви паради няма да променят това, както и парадите в Пхенян не променят положението на КНДР. Напротив, парадите са неуместна и безвкусна заплаха към хора, които не гледат с добро око на войните и убийствата.

Що се отнася до онези държавници, които днес може да не посетят парада, но догодина може да го посетят, да им пожелаем да бъдат последователни в мнението си и да се ръководят винаги от принципни, а не от конюнктурни съображения.

Що се отнася до всички останали, които са решили да отбележат 9 май, на тях – честит Ден на Шуман и на Европейската общност за въглища и стомана!

 

 За в. “Сега

Търсене

Подкрепете ни

Facebook