За кого бие звънецът

Kiril_Metodii-1

Нека приемем, че 24 май е денят на просветата и образованието, денят, в който кичим Солунските братя с майски цветя и в който усмихнат байчо неуморно блъска училищното звънче, за да мами малчуганите в класните стаи. Да, 24 май е ден и на всичко това, както Тодоров ден е ден и на конските кушии и както Гергьовден е ден и на печеното агне.

Стар и банален телевизионен сюжет е, когато се зададе някакъв празник, репортери да плъзнат по улиците и да притесняват гражданите с въпроса:

„Знаете ли какво честваме днес?“.

„Да, денят на славянската писменост и култура“

„И какво още?“

„Великото дело на братята Кирил и Методий“.

„И какво е това дело?“

„Как какво! Създали са славянската писменост и култура!“

Какво е всъщност това дело? Много хора си представят наученото в училище, а именно, че Кирил и Методий са солунски граждани с майка славянка, откъдето и любовта към омайната славянска реч. Баща им пък е бил висш държавен сановник, който им осигурил подходящо образование в Магнаурската школа, толкова напредничава за времето си, че даже и появилият се 5-6 века по-късно Ренесанс можел само да ѝ носи куфарите.

После, от любов към славянството сядат и написват азбуката – Кирил пише, Методий му помага. Тръгват да я разпространяват. От Моравия ги изгонват, но ги приютяват в България. Запламтяват огнищата на книжовните школи. От този момент българският род азбука има и става народ.

Но защо това дело е велико? Защото вече със свои букви можем да пишем „Само Левски“ и други неща по стените на къщите ли? Очевидно не само с това, макар че и с него също. Всъщност, целта е била славянският език да стане каноничен език наред с латинския и гръцкия. Тоест, да стане език, на който е възможно да бъде преведено Светото Писание и богослужебните книги, без да се изврати съдържанието им. Идеята е на един от най-големите интелектуалци на епохата – Константинополския патриарх Фотий, който е учител на Св. Константин Философ, както, твърде вероятно, и на Цар Симеон I; роднина на императора по женска линия и на два пъти глава на църквата, вещ догматик, ненадминат богослов и ревностен защитник на Никейския Символ на вярата. Считан за най-великият патриарх след Св. Йоан Златоуст, той пръв повдига темата „филиокве“, порицава опитите на Рим да редактира догмата за Св. Дух, което довежда до Голямата схизма от 1054 г., влияеща върху вида на Европа и до ден днешен.

Не от любов към славянския език и не от любопитство към създаването на азбуки Кирил (високопоставен дипломат) и Методий (държавен администратор и впоследствие монах) разработват писмеността. Правят го по нареждане на своя ментор Св. Фотий от името на император Михаил III. Целта е духовното приобщаване и освещаване на славянския свят и разширяване на политическото влияние на Империята, наречена много по-късно „Византия“. Делото на Солунските двама братя е дело строго църковно и изцяло християнско. Те не дават на славяните словото въобще, а им дават Божието слово. Именно затова са светци, образите им обикновено са във вид на икони и през ХХ век Католическата църква ги обяви за Съпокровители на Европа.

„И сега какво? – ще възкликне анкетираният случаен минувач. – Излиза, че 24 май не е ден на науката, културата и образованието…“

Напротив – е. Както народният гений сам за себе си е казал: „Прост народ – слаба държава“. Интелектуалното усъвършенстване води до духовно извисяване. Нищите духом са блажени не защото са неуки хора, а защото са смирени хора. Интелектуалното усъвършенстване се постига чрез целенасоченото възприемане, усвояване и осмисляне на истини за света и хората, които са го населявали и го населяват. Тоест, чрез образование. В днешния, ако не бързо усложняващ се, то със сигурност бързо променящ се свят, образованието е единственият залог за пригодност на човека. И то в два аспекта – духовна пригодност и икономическа пригодност.

В духовен план човек става пригоден, когато съпостави собствените си идеи с общочовешките идеи, добили завършеност след вековни дебати. Тези идеи, разбира се, са свързани със знанието на човека за добро и зло и избора на едното от двете. Икономическата му пригодност пък изисква един минимален набор от познания, който сам по себе си хич не е малък и не може да се придобие в „свободното време“. Липсата на такава пригодност е това, което днес политиците с ужасени викове наричат „ниска производителност на труда“, „неквалифицирана работна сила“, „неконкурентоспособност“ „младежка безработица“ и „функционална неграмотност“.

Няма политик, който със сълза в ъгълчето на окото да не е кършил ръце, че най-важните неща са образованието и културата. Че без тях никакъв друг просперитет не е възможен. И това е така. Не може да твори блага човек, който не знае какво е това, не знае как се прави и не изпитва нужда да го прави. Но не е имало държавен бюджет, в който образованието и културата да не са били последна грижа. А бюджетът, както знаем, е откровеният израз на управленската програма.

Защо образованието и културата са последна грижа? Ами, много просто – ще каже някой привърженик на конспиративните теории – по-развитите не искат по-неразвитите да ги догонят и конкурират, а политиците предпочитат да управляват глупаци, защото ги управляват чрез страх, дезинформация и медийни фантоми. Според мен обаче причината е много по-проста. Обидно проста. Политиките и реформите в образованието и културата не носят червени точки в рамките на един мандат. Тези политики са поколенчески. Ако си послужим с метафори от селското стопанство, то докато социалните политики са люцерна, която сееш, след няколко седмици косиш и хвърляш за храна, то политиките в областта на образованието и културата са орехи. Дават плод след няколко цикъла. Вярно, този плод е много по-скъп от люцерната, но пък се чака. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook