Несъстоялият се халифат на Лорънс Арабски

lawrence_of_arabia-1

Клайв Ървинг*

 

Преди сто години един непослушен британец се опита да построи Близък Изток за арабите. Началниците му имаха други намерения.

 

Младият лейтенант, наскоро пристигнал в Разузнавателнита служба в Кайро не впечатлявал с нищо. “Беше извънредно младолик и в нашите невиждащи очи, напълно невзрачен”, спомня си един висш офицер по-късно, “с буйни светли коси, самотна нашивка на ръкава, без колан и накривена фуражка”.

Преди точно сто години Т.Е.Лорънс се присъединява към тази малка група от шпиони. До ден днешен светът спори за последствията от идеите, приключенията и влиянието на този малко размъкнат офицер. Главозамайваща е арогантността на британските му командири, окупирали Египет и обявили, че с това са взели страната под “закрилата” си в наскоро обявената от тях война на Османската империя и нейните Германски съюзници.

Лорънс бил непознат за повечето си колеги. Тези, които го знаели, смятали, че е негоден за военна служба. По природа самотник, той бил изключителен специалист в област, която изведнъж се оказала от огромно значение за военните – арабските племена. Това знание го превърнало в идеалния инструмент за изпълнение на новата задача – контрол над местите култури и движения за политическа независимост в името “на един по-сигурен свят” от гледна точка на Западните интереси.

В Европа войната вече затъвала в състоянието на статична конфронтация между големи армии без друга стратегия освен взаимното изтреблание. В Близкия Изток никой нямал представа, къде точно минава линията на фронта – британците и французите можели само да организират бунтове и размирици в безкрайните османски територии, защото нямали готовност за водене на мащабна конвенционална война.

Оказало се, че големият талант на Т.Е.Лорънс била гениалната му способност да подклажда бунтове. Познаването на пустинните арабски племена и разбирането на особеностите на терена му дали възможност да покаже безсилието на голяма, добре екипирана армия, когато срещу нея се изправи малка, много мобилна сила, въодушевена от обещанието за освобождение от колониално владичество. Само за две години след пристигането си в Кайро, Лорънс се превърнал в култова фигура за пустинните араби заради истинските и измислени подвизи, които по-късно ще го направят един от най-известните хора на света под името Лорънс Арабски.

Обаче, след като османските турски армии са разбити и се оттеглят от позициите си в пустинните постове, се появява проблем – обещанието за освобождаване от колониално владичество и как да бъде изпълнено.

Докато още е зад бюрото си в Кайро, заедно с колегите си Лорънс се опитва да очертае как би изглеждал постосманският Близък Изток, имайки предвид, че за британците единственото важно нещо било, това да не се накърнява по никакъв начин сигурността на империята им, особено що се отнася до достъпа до Суецкия канал и другите пътища към Индия. Имало и нов фактор – петролът. Двигателите на бойните кораби на Кралските военоморски сили преминавали от въглища на петрол, а първите петролни кладенци в Близкия Изток били в Персийския залив.

В основата на британския план за региона била Сирия – не тази Сирия, която познаваме днес, а една голяма Сирия, обединена с Египет и включваща Палестина и Синай под властта на Султан. На практика, широк нов халифат под британска “закрила” – любимият евфемизъм за господство.

Лорънс се смятал за специалиста по Сирия в службата. Написал дълъг доклад, в който личи познаването на културното, расово, племенно и религиозно разнообразие на земите в едно подобно обединение. Текстът е пълен с ярки описания на сирийските градове Хомс, Алепо и Дамаск. “Дамаск е старият безспорен център на Сирия”, пише той.

Като подчертава, че в действителност няма хомогенни основи за изграждането на халифат, Лорънс заключава, че ще трябва да си го измислят: ”…единствено способна да управлява мюсюлманска Сирия, с изградена база или голям брой последователи е сунитската общност, говореща арабски език и претендираща, че е наследник на багдадския Абасидски халифат и Султаната, създаден в Дамаск след знаменитото превземане на Сирия от Саладин.

Франция изобщо не се споменава в плана за британски “протекторат”, който трябвало да владее този стратегически регион на Близкия Изток. Евентуално се допускало удовлетворяване на френските претенции за контрол над остатъци от Османската империя.

На 1-и октомври 1918 година Лорънс влиза в Дамаск начело на арабска армия, вярна на Фейсал, арабски принц от Хашемитското племе. Британските офицери в Кайро били наясно с тази демонстрация на арабските “освободителни сили”, но нямали никакво намерение да им позволят да управляват Сирия. Както Лорънс пише по-късно: “…старците се появиха отново и грабнаха нашата победа, за да я преправят по подобие на стария свят, който си знаят”.

Както много части от историята или мита за Лорънс, и тук истината е изкривена. Лорънс е бил яростен франкофоб и със сигурност не е искал Дамаск да остане за французите, но представата му за бъдещето е съответствала на първоначалния му доклад от Кайро. “Арабите – по-късно пише той, – трябва да бъдат нашия първи кафяв доминион, а не нашата последна кафява колония”. (Разликата между доминион и колония предполага даването на по-голяма политическа независимост за арабите, околкото началниците на Лорънс в Лондон възнамерявали да отстъпят и употребата на думата “кафяв” предполага, че времената на господството на белите е отминало – още едно свръх-оптимистично виждане от негова страна).

В края на епичната филмова версия за мита на Дейвид Лийн “Лорънс Арабски”, 30-годишният Лорънс напуска Дамаск съсипан и физически, и психически. Това изобщо не е било така. Лорънс смятал, че му предстои да води втора кампания – в задимените кабинети, като политически играч в “Голямата игра”, която ще преначертае границите в Близкия Изток. Той вече инстинктивно усещал собствения си статус на звезда и как популярността му може да бъде използвана за политически цели.

Година след като напуска Дамаск, Лорънс е на Парижката мирна конференция лобирайки усилено за възкачването на 33-годишния Принц Фейсал на трона в Дамаск. Съюзът между Лорънс и Фейсал смаял британските дипломати, един от които написал: “Смятам, че по-нататъшното сътрудничество между тези двамата ще ни донесе сериозни неприятности с французите”. (Близостта им в годините е загубена във филма заради много по-възрастния Алек Гинес в ролята на Фейсал в сравнение с младия Питър О’Тул като Лорънс. В Париж те двамата представлявали образа на едно ново поколение).

Всъщност, никой не знаел в какво качество Лорънс присъства в Париж. Четири британски правителствени служби – Военното министерство, Външното министерство, Колониалната служба и Индийската служба, всички в продължение на месеци спорили кой точно го е наел. Накрая бил аташиран на конференцията като “технически съветник”.

Това не помогнало Лорънс да бъде контролиран. Един дипломат, повече циник отколкото реалист, предположил, че Лорънс може да бъде използван за интересите на британците, ако “бъде правилно управляван”, на което друг отговорил: “Бедата е, че вече полковник Лорънс е този, който управлява нещата”. Британските му началници бързо заключили, че в Париж Лорънс се превръща в опасен човек – толкова опасен за тях, колкото е бил за османците.

Британците и французите заявявали, че създават нов световен ред, докато в действителност искали стария световен ред, но без османците.

Раздвоението на Лорънс в Париж, опитвайки се да отстоява собствените си идеи за британските интереси в Арабския свят и в същото време да удържи на обещанията си, дадени на Фейсал, намира израз в избора на облекло – британска офицерска униформа и арабска куфия на главата. Не бил автентичен нито за едните, нито за другите и не удовлетворил нито генералите си, нито Фейсал. Фейсал бил по-голям реалист от Лорънс. Играел и с двете страни – заговорничел с французите и позирал заедно с Лорънс. Лорънс сядал да се снима буквално с всеки, който го поканел, а съпругите на дипломатите се захласвали по театъра, който разигравал.

Фейсал никога не получил Сирия. На кралската Хашемитска династия била дадена новосъздадената държава Трансйордания (днешна Йордания) със столица Аман. На практика, Лорънс оказал незначително влияние върху голямото пренареждане, включващо доминирана от французите Сирия и нестабилната по рождение смесица, наречена Ирак. Последната, като цяло е рожба на бившия ментор на Лорънс, Гъртруд Бел – също така влюбена в пустинята, но далеч по хитър “експерт” по региона, която била и много по-лоялна към имперските планове.

Лесно е да се обвинава постосманското разграбване на земи от европейските сили за днешното насилие в Близкия Изток, но това би било твърде елементарно и преднамерено. Било е неизбежно падането на Османската империя да остави неясноти в разположенето на западните сили в региона, което единствено съществуващите в онзи момент сили са били в състояние да разрешат. Не е имало организирано движение за арабско самоопределение, което да заяви противоположна позиция пред световното обществено мнение. В Палестина британците били точно толкова решени да блокират исканията на ционистите за еврейска държава, колкото и да спрат арабските домогвания за собствена територия.

Вместо да оплакваме циничното и безцеремонно картографиране от онова време, би било полезно да се вслушаме отново в думите на Лорънс: “…старците се появиха отново и грабнаха нашата победа, за да я преправят по подобие на стария свят, който си знаят”.

От преврата на ЦРУ през 1953, за да задържат иранския шах на власт, до нападенията над Афганистан и Ирак, западните политици не спират да преследват създаването на “подобие на стария свят, който си знаят”, за да съхранят собствените си виждания за националните си интереси, вместо да осъзнаят колко нестабилен и взривоопасен е този свят наистина.

Подобно на британската Разузнавателна служба в Кайро през 1915, те приемат, че имат правото да измислят държави, които съответстват на собствените им културни инстинкти, дори ако за постигането на тази цел трябва да изпратят армии. Те никога не разбраха ненавистта, която изпитват хората към една чужда окупационна армия и не спират да повтарят пораженията на империализма. И така продължава сякаш вечно. Сенатор Линдзи Греъм, например, е класически пример за рецидивист и глупак с искането си да бъдат изпратени американски войски на място за сразяването на ИДИЛ в Сирия.

Истината е, че днес не разчистваме бъркотия, оставена от Лорънс, Гъртруд Бел и старата европейска политика на силата (realpolitik) от 20-и век. Ние сме в капана на повтарящ се цикъл от външнополитически неудачи, създадени през 21-и век във Вашингтон с далеч по гибелни последици за нас от старата “Голяма игра”.

Сирийските градове, които очарован полковникът описва в меморандума си от Кайро – Хомс, Хама и Алепо – днес са превърнати в гробници, отбелязващи разпада на Сирия и възхода на самопровъзгласилия се халифат, който би бил невъзможен дори в най-ужасните кошмари на Лорънс.

 

The Daily Beast, 15.02.2015

Превод: Ивайло Гюров

 

*Клайв Ървинг е автор на сценария на телевизионния филм, носител на награда Еми, “Един опасен човек – Лорънс след Арабия” с Ралф Файнс в ролята на Лорънс.

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: